Дядо Ильо Малешевски, Малешевец, Илия Марков Попгеоргиев – това е една и съща личност, известният на всички ни Ильо войвода. Мнозина го наричат „последния хайдутин“.
Както и да го наречем, обаче, той си остава легендарен национален герой и хайдутин, борил се до края на живота си с несправедливостта.
Ражда се през 1805 г. в Берово, в днешна Македония, в бедно земеделско семейство. Момчето помагало на родителите си, често ходело да пасе коне и овце. Не оставали скрити ума и съобразителността на малкия Илия. За съжаление, момчето останало неграмотно, тъй като в Берово нямало училище.
На 25 годишна възраст Ильо заминал за Рилския манастир след като попречил на местния бюлюкбашия да задява сестрите му . Там се цанил за пандурин – пазач на манастирските имоти от върлуващите разбойнически шайки. В Рила се запознал с редица просветители, сред които и Неофит Рилски. Чести били и срещите му с хайдути. Осем години прекарва там.
За известно време се прибира в родното Берово, тъй като се жени. Раждат му се три деца. Но през 1850 г брат му е убит от засада от Мехмед байрактар. Ильо убива турчина и е принуден да избяга в планината. Събира малка дружина, с която се подвизава няколко години из Малешевско, Пиянец и Осогово. Байрактар е сестра му Мария Попгеоргиева, която също е хайдутка. Жителите на селата наоколо се чувствали защитени от четата на Ильо. Турците определено се стреснали от увеличаващата се слава на хайдутина и от дързостта му да наказва подред.
Стигнало се дотам, че мюдюринът на Радовиш се наел да преговаря с Ильо. Хайдутинът, без да му мигне окото заявил, че докато не престанат беззаконията и насилията над българското население, няма да сложи оръжие – нито той, нито който и да бил от четниците му. След като в Цариград чули тези думи, препоръчали да се обещае на Ильо Марков опрощаване на всичко, ако той преустанови хайдушкия си занаят и мирно се прибере при семейството си в Берово. Войводата дал съгласието си, но при условие, че му се издаде писмено опрощение, което ще гарантира безнаказаността за него и другарите му. Властта била принудена да приеме поставеното условие и да го изпълни.
Така хайдушката дейност на Ильо била спряна, дружината разпусната и той се върнал със семейството си в Берово. Там, обаче, още помнели смъртта на Мехмед- байрактар и наели убийци за Ильо. Той усетил накъде вървят нещата, причакал палачите си и ги убил. Така през 1855 г Ильо бил отново в гората.
Властта бързо арестувала семейството на Ильо и ги изпратили в Кюстендил без средства и препитание. Кюстендилчани помагали колкото могат на жената с трите ѝ деца.
През 1861 г Ильо войвода заминава за Белград, където става дясна ръка на Раковски. Заел се да обучава доброволците в Първа българска легия. На следващата година се случило така, че жители на Белград се конфронтирали с войници от турския гарнизон в града. Крепостта, в която бил Ашир паша, била обсадена. Ильо впечатлил всички със смелостта си. Военните действия били прекратени заради намесата на чужди консули. Дядо Ильо и голяма част от хората му били настанени в Крагуевац. Две години по-късно дядо Ильо се връща пак в Белград. Там идват и двамата му синове.
Сърбите много уважавали Ильо. Той бил чест гост на княз Михаил Обренович на военни паради, учения и стрелби. Дори получил орден и капитанско звание, както и месечна пенсия от 150 динара.
Дядо Ильо е на 70 години, когато през 1876 г сърбите се подготвят за война с Турция. Наред с всички, старият хайдутин сформира своя чета от 300 човека, сред които и синовете му. Ильовата чета води самостоятелни сражения, но по-късно хайдутите са прикрепени към руско-албанския батальон, командван от руски офицери-доброволци. Дядо Ильо е тежко ранен в едно от сраженията. За да спасят живота му, го оперират и в продължение на месеци лежи в болница. Сестрата, която се грижи самоотвержено за него, става негова съпруга по-късно.
Ильо още се лекувал в болницата, когато била обявена Руско-Турската война през 1877 г. Не след дълго получил покана от щаба на руска армия да се включи във войната като войвода на чета. Препоръчал го бившият консул на Русия в Битоля. Въпреки, че не се бил възстановил напълно, дядо Ильо с готовност приел. Веднага тръгнал към главния щаб в Свищов. Командването изпратило в Ловеч него и още няколко известни войводи. Там те и четите им били въоръжени и екипирани.
Четата на дядо Ильо била включена в отряда на генерал Гурко. Те трябвало да превземат София и да ударят в тила турците, които атакували Шипка. Ильо получава орден за храброст от генерал Гурко за приноса му при преминаването на Балкана през зимата. Преди влизането в София, българските чети на Гурко били дадени на Ильо. На 27 декември Ильо установил временно управление в Радомир. Ильо освободил и Дупница. Въпреки проблемите край Кюстендил, дядо Ильо влиза в града като победител, но редовната турска армия го принуждава да се изтегли. Кюстендил е окончателно освободен на 17 януари с помощта на четата на дядо Ильо.
Ильо войвода е награден с орден за храброст в Сан Стефано от руския император. Това, обаче, не сложило край на бунтовническата му кариера. На 73 годишна възраст участва в Кресненско-Разложкото въстание в района на днешния Благоевградски окръг.
Въстанието се провалило и дядо Ильо се завърнал в Кюстендил. Останал без средства, старият хайдутин бил принуден да моли за пенсия. Едва две години по-късно Народното събрание му отпуснало двеста лева месечно, издействани след упоритото застъпничество на младия депутат Стефан Стамболов.
На 80 години дядо Ильо става доброволец в Сръбско-българската война. За заслуги в тази война Ильо Марков е награден с най-високото българско военно отличие – златен орден за храброст. Сръбското правителство, обаче, спира пенсията, която му била дадена от княз Михаил Обренович.
Пенсията му от Народното събрание била намалена на 100 лв две години преди да умре на 93 години.
Източник : iskamdaznam | Автор: Десислава Михалева
