Казват, че има светлина в края на тунела, но понякога е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Историята на мъж от Тексас – дърводелец на име Алфред Тайлър е точно такава. Когато ураганът Харви ударя Тексас през 2017 г., той съсипва не само дома, но отнема и съпругата му.
Алфред губи къщата си от катастрофалното наводнение и единственият човек, когото наричаше семейство, любимата му съпруга София, беше една от стотиците, които загубиха живота си в бедствието.
Оттогава Алфред живееше на улицата, бездомен и вдовец. Не виждаше надежда да живее и не можеше да си намери работа. Той спря да ходи на църква и често обвиняваше Бог, че е направил живота му толкова нещастен. Но един ден Бог отговаря на всичките му въпроси по най-красивия начин…
В един горещ следобед през юни 2021 г. Алфред се лутал по улицата в търсене на сянка. Беше жаден и гладен. Той бръкна в джоба на дрипавите си панталони и чу как издрънчаха няколко стотинки. Реши да ги спести, за да си купи кифла или хляб за вечеря.
“Да, той е! Това е човекът! Да го намерим!” – каза възрастна жена, след като видя бездомника на записите от камерите за видеонаблюдение на магазина.
Изтощен и потен, Алфред пристигна на паркинга на супермаркета. Винаги, когато Алфред виждаше клиенти да излизат, той вървеше към тях, протягайки ръка за милостиня. Докато някои хвърляха стотинка или две, други предимно го игнорираха.
Алфред беше нещастен, но какво можеше да направи?
Уморен и гладен, Алфред реши да подремне на празното място, където бе намерил убежище за следобед. Почти бе задрямал, когато чу нещо да се сурка по пода малко по-далеч.
“Какъв е този шум?” измърмори той и вдигна глава, за да види.
Възрастна жена току-що бе излязла от супермаркета с пазарската количка, опитвайки се да разтовари тежките чанти за да ги пренесе. Алфред не можеше просто да стои и да гледа. Той стана, без значение че усещаше миризмата на собствената си пот, и се приближи до възрастната жена, за да помогне.
„Хей, имаш ли нужда от помощ? Моля, нека помогна“, каза той, грабвайки пазарската количка. Алфред награби торбите и отново я погледна.
— Мога да ги занеса до вас, ако нямате нищо против — каза срамежливо той.
Възрастната жена била стъписана от желанието на непознатия да й помогне, защото никой досега не бил правил това за нея. Тя често пазаруваше от този супермаркет, като през повечето време сама носеше чантите си и ги товареше в колата. Но този ден тя бе пеша и трябваше да се прибере до вкъщи, носейки тежкия багаж.
След кратък размисъл тя попита Алфред дали е сигурен и му сподели, че няма пари. „Не мога да ти платя, млади човече. Току-що похарчих последните си стотинки за пазаруване.“
Тя огледа бездомния непознат от глава до пети, предполагайки, че той просто ще си тръгне ухилен или ще я нагруби, че си губи времето с нея. Но отговорът на Алфред я накарал да разбере, че не всички бедни хора търсят пари.
„Напомняте ми на майка ми и не бих могъл да ви взема пари за моята помощ“, каза Алфред с мила усмивка. „Моля, позволете ми да нося тези чанти вместо вас“, настоя той, вдигайки тежките покупки.
Алфред последва по-възрастната жена до къщата, носейки тежките чанти. Когато пристигнаха, тя го покани на чаша чай, но той отказа.
Добротата на непознатия докосна сърцето на жената, докато гледаше как Алфред маха за довиждане и изчезва зад уличката. След това провери чантата си и се стресна, когато откри нещо, което не помнеше да е купувала. Тя прегледа предмета и реши веднага да издири бездомника.
На следващия ден жената отново посети супермаркета и се огледа за Алфред, но него го нямаше. Тя влезе в магазина и се срещна със собственика, като го помоли да намери бездомника.
„Можеш ли да го намериш, моля те? Трябва да е идвал тук“, каза тя.
— Записите от камерите за видеонаблюдение трябва да помогнат. По кое време се случва това? – попита собственикът на магазина.
„Мисля, че около 14 часа беше на паркинга.
„Пауза… пауза“, каза собственикът на магазина на техника. — Това той ли е? — попита той жената, като посочи Алфред на екрана на компютъра.
“Да, той е! Това е човекът! Да го намерим!” – каза възрастната жена, след като позна бездомника на записите от камерите за видеонаблюдение на магазина.
Собственикът на супермаркета изпрати охраната да открие Алфред. Той предположи, че мъжът живее на улица не далеч от супермаркета. След часове претърсване на улични, автобусни спирки и паркинги, мъжете се върнали с Алфред, държейки го за ризата.
Когато възрастната жена видяла как държат горкия мъж, побесняла. “Оставете го! Казаха ви да го доведете, а не да го мъкнете!” Алфред бе уплашен и нямаше представа какво се случва.
“К-какво става. Нищо не съм направил”, каза той с очи, пълни със сълзи и страх. “Тези мъже ме намериха на автобусната спирка и ме попитаха дали съм бил тук вчера. Когато им казах, че съм, те ме хванаха за ризата и ме доведоха тук. Нищо не съм направил! Нищо не съм откраднал!”
Алфред продължаваше да ги моли да го пуснат. Тогава по-възрастната жена се приближи и го прегърна, докато другите го гледаха учудено.
“Мамо?! Какво правиш?” – попита я собственикът на магазина. Както се оказва, тя беше майката на собственика на супермаркета и искаше да се срещне с Алфред, за да върне верижката, която случайно се бе плъзнала в чантата й.
„Видях тази верижка и когато отворих медальона, видях тази снимка. Това жена ви ли е?“ — попита жената
Мъжът избухна в сълзи и й разказа, че вчера е изгубил медальона си смятайки, че е загубил единствения спомен, който има за покойната си съпруга. „Мислех, че никога повече няма да я видя“, изплака Алфред. „Търсих го вчера, но не можах да го намеря.“
По-възрастната жена разказала на сина си Джейкъб за доброто дело на Алфред предишния ден. Тя го отведе настрана, а минути по-късно майката и синът се приближиха до бездомника с добра новина, която го развълнува до сълзи.
— Как каза, че се казваш? — попита го Джейкъб.
“Алфред Тайлър.”
„Г-н Тайлър, радвам се да се запознаем. Аз съм Джейкъб Джонсън. Търсихме да наемем някой, който да помага на нашите възрастни клиенти с покупките. Мисля, че след всичко случило се, вие сте най-подходящият човек за тази работа. Какво мислите?“
Алфред не можеше да повярва на ушите си. Сълзи бликнаха от очите му, когато скръсти ръце в знак на благодарност и кимна с глава. Той беше възхитен и за първи път след трагедията благодари на Бог, че му е помогнал.
Джейкъб му даде комплект униформи и го помоли да започне работа още на следващия ден. Алфред се зарадва и преди да си тръгне, погледна старицата, за да й благодари. “Много Ви благодаря госпожо. Вие сте една добра жена, точно като моята майка”, каза през сълзи той.
— И вие сте един добър човек, точно като моя син! — каза тя, потупвайки приятелски Алфред по рамото. Преди да тръгне, той спря да я попита за името.
„Мери… Казвам се Мери Джонсън“, каза тя, разплаквайки отново Алфред. Покойната му майка също се казваше Мери.
От този ден нататък Алфред, някогашен бездомник, пожъна сладките плодове на своята доброта. Намери си добра работа и си върна вярата в господ. Нещо повече, той никога повече не се оплаквака от нищо или не обвини съдбата за несполуките му.
Понякога не осъзнаваме, че помагайки на другите, без да очакваме нищо в замяна, ще бъдем възнаградени, когато най-малко го очакваме.
Споделете тази история с вашите приятели!
