Цялото село плачеше. Вълкът с последни сили повлече раненото момче при хората

В карпатско селце, до гъста гора, на която сякаш не се виждаше края, живееше малко петгодишно момче на име Коля, което имаше само един приятел – вълк с прякор Сивчо. Те бяха родени, може да се каже, в един и същи ден.

Местният пияница Петър донесе кученце на кръщенето на Коля. Родителите не смееха да откажат подаръка в такъв важен ден. Взеха кученцето, подадоха на Петър бутилка с водка и в крайна сметка всички бяха доволни. Разбира се, тогава никой не можеше да си помисли, че кученцето ще се окаже малко вълче.

Мина време… Коля и Сивчо пораснаха. „Неразделни приятели“ – така ги наричаха селяните. Където е Коля, там беше и Сивчо, където е Сивчо, там беше и момчето. Един ден през есента обаче се случила беда… На рождения ден на майката на Коля дошли роднини от града.

Вълкът, разбира се, бил окован на верига и момчето било разстроено, защото имало съвсем други планове за този ден. Родителите, заети с гостите, забелязали че момчето липсва. Претърсили цялото село, но никой не открил малкия Коля.

Само един стар гъбар го видял сутринта до гората, но не бил сигурен, защото вече зрението му било слабо…

Родителите го потърсили в покрайнините на гората, но не успели да го открият. Междувременно се стъмнило. В къщата на момчето започнали да се събират жители от селото. Някой се пошегувал, “нека развържем вълка, макар и безполезен, все пак не е куче…”

Вълкът, веднъж освободен от веригата, се втурнал към гората и изчезнал в гъсталака на карпатската гора. Хората също се разделили и тръгнали да дирят момчето.

Три дни изминали от изчезването на Коля.

В двора на празна къща лежеше вълка, прегърнал изтощения Коля с лапите си, мръсните дрехи едва покриваха малкото, крехко, одраскано тяло на момчето.

Забелязал ги същият стар гъбар, който минавал случайно оттам. Веднага се събрало цялото село, извикали линейка и повикали родителите от гората. Сивчо остана да лежи насред двора. Подутият врат на вълка показваше, че най-вероятно е бил ухапан от усойница. Пътека върху суровата земя се простираше към гората.

Сивчо, който беше тежко ранен с последните си сили, издърпа приятеля си при хората. Последното, което видя, бяха хора с бели престилки и подутият от ухапването крак на момчето. Вълкът се опита да оближе раната, но силите му го напуснаха. Сивчо си отиде от този свят щастлив, защото знаеше, че най-добрият му приятел ще живее.

Хората бяха изумени от човешката постъпка на вълка. Плакаха, плачеше цялото село. Сивчо беше погребан в края на селото близо до голям бор. Селяните издигнаха красив паметник на гроба на смелото животното.

Сега, вече пораснал, Коля, връщайки се в родното си село, първо отиваше при най-добрия си приятел. Той сядаше до него и му разказваше как минава живота… Момчето никога не забрави за своя другар, който спаси живота му, въпреки че загуби своя собствен.