“В този ден баща ми, както обикновено, отиде на обичайната си разходка из гората, денят беше приятен и нищо не предвещаваше неприятности . Този ден обаче, татко никога не се прибра у дома. Едва дочаках разсъмване, не бях спал от притеснение, напълних една раница с основни неща и започнах търсенето. Живеехме в отдалечен район близко до Томск, бяхме заобиколени от километри гори, така че знаех колко малки са шансовете да го открия.
Щом излязох от портата обаче, забелязах вълчица. Изглеждаше, че животното е тук с причина, беше вперила поглед в мен със величествените очи и бързо разбрах, че ме чака. Замръзнах, не знаех какво да правя, но вълчицата не ме нападна, погледна ме и бавно тръгна към гората. В този момент реших, че вълчицата прави всичко това с цел, за да я последвам, още повече, че хищникът постоянно се оглеждаше назад и проверяваше дали съм зад нея.
Вървях на разстояние от животното и скоро тя ме отведе до поляна край реката. Тук вълчицата ме погледна за последен път и бързо се изгуби в гората. Започнах да викам с надеждата татко да ме чуе, и изведнъж чух слаб глас, сякаш идваше изпод земята. Скоро намерих баща си, който беше изпаднал в изоставен кладенец. За щастие беше добре, но стените бяха хлъзгави и не намираше начин да се изкачи. За щастие бях взел въже със себе си, завързах единия край за едно дърво, спуснах другия в кладенеца и татко успя да се изкачи.
Не можех да си представя какво щях да направя, ако вълчицата не ме беше довела до тази поляна. След като чу моята история, баща ми каза:
„Вълчицата искаше да ми помогне и аз знам защо…“
Татко каза, че преди години намерил объркано вълче в гората. Той отвел бебето близо до леговището на хищниците. „Когато се приближих, от пукнатината излезе кафява вълчица. Малкото едва я усети, започна да се върти в ръцете ми. Свалих го на земята и то веднага изтича при майка си.
Според бащата вълчицата усетила, че в кладенеца е той, тя го погледнала внимателно и подушила въздуха наоколо, сякаш си спомнила за човекът , който й е помогнал преди време.
„Но как се е досетила, че трябва да дойде при мен, в нашата къща?“ — попитах , не вярвайки на разказа на баща ми. „Не знам, може би по миризмата. Като цяло вълците са необичайни животни. Имат интелигентност и хитрост, но знам със сигурност, че могат да бъдат и благодарни.
Никой не знае дали тази история е истина или не, но знам, че може да ни научи на един добър урок по съпричастност, благодарност и отзивчивост – качества, които липсват на хората в наши дни, качества, които можем да намерим у едно животно, но не винаги в един човек.
Споделете тази история с вашите приятели!
