Един млад човек преживявал тежък период от живота си. Случили му се поредица от беди и несполуки, изгубил работата си, натрупал дългове, а нямал нито един близък, към когото да се обърне за подкрепа. Отчаян и обезверен, един ден той решил да сложи край на живота си.
Станал преди изгрев слънце и тръгнал към една висока пропаст в края на града. Но когато стигнал до мястото, там видял възрастен мъж, който стоял на един камък и се наслаждавал на утринната свежест. Старецът видял, че мъжът е разстроен, и по зачервените му очи и блуждаещия поглед се досетил за намеренията му. Затова благо го заговорил:
– Какво те води насам, синко?
Мъжът вътрешно се ядосал на непознатия и понечил да се върне, но после решил да седне до него и да го изчака да си тръгне, за да осъществи замисленото.
– А, нищо… просто се разхождам – отвърнал вяло. – А ти какво правиш тук толкова рано?
– Дойдох, за да посрещна изгрева на слънцето. Да приветствам утрото и да благодаря на Бога, че ми е дал още един ден, че ме е дарил с дълъг живот, че мога да се движа, че виждам красотата наоколо…
– Е, ти явно си късметлия… Сигурно си имал щастлив и спокоен живот. Но ако беше на мое място, нямаше да говориш така. Толкова ми е черен животът, че просто не виждам смисъл от него… Аз не съм от любимците на съдбата и няма за какво да благодаря…
– Не знам какво означава за теб спокоен и щастлив живот, но ще ти разкажа за моя. Когато бях на твоите години, имах всичко, което може да иска един млад човек. Живеех в луксозна къща, имах красива жена, проспериращ бизнес, много приятели… Смятах, че съм постигнал всичко, че всичко ми е ясно. Просто нямаше какво да се обърка… И през ум не ми минаваше, че някой ден може да го изгубя. Но се случи така, че в рамките на една година подреденият ми и перфектен живот се стопи като пясъчен замък, пометен от морето. Но знаеш ли, сега съм благодарен на Бога за всеки миг от осемдесетгодишния ми живот.
– Какво се случи? – заинтригувал се младият мъж и за пръв път откакто бил дошъл на скалата сякаш се оживил.
– Най-напред една неразумна сделка от моя страна доведе до поредица от финансови загуби и накрая целият ми бизнес се сгромоляса, а аз се оказах затънал в огромни дългове. За да се разплатя с всички кредитори, се наложи да продам дома си и цялото си имущество. След всичко това ми остана малка сума, с която можех да преживея едва няколко месеца. През това време съпругата ми ме напусна, а след време разбрах, че се е омъжила за един от най-близките ми приятели. Приятелите ми също се разбягаха. Явно се притесняваха, че може да им искам пари назаем. Пък и вече не бях от тяхната категория… Освен това от стреса се разклати и здравето ми, не можех да спя, започнаха проблеми със сърцето…
– Господи! – възкликнал младият мъж, който вече с нескрито любопитство слушал своя събеседник. – Наистина злините никога не идват сами… И какво стана после? Как успяхте да излезте от това положение?
– Всъщност се оказа, че това е най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ми. Само че тогава все още не го знаех. По онова време бях толкова отчаян, че единственият изход, който виждах, беше да се самоубия. И един ден, докато безцелно се скитах по улиците, случайно срещнах стар приятел от детството, който беше дошъл за няколко часа по работа в града. Разказа ми, че живее в някакво затънтено село на брега на морето, където държи малко ресторантче на плажа. Покани ме да му гостувам. Така или иначе вече нямаше какво да правя в големия град, така че приех предложението. Когато отидохме в селото, му разказах цялата си история и той предложи, ако искам да остана там и да му помагам за заведението. Какво пък, казах си, нямам какво да губя. Поне няма да му бъда в тежест. Така започна новият ми живот. В началото се чувствах доста странно, защото бях свикнал на съвсем различен ритъм на живот, бях живял сред лукс и удобства, сред бизнес срещи и светски партита… А в селото дните бяха спокойни и еднообразни. Вечер се разхождах край морето, понякога до среднощ си говорехме с моя приятел на чаша вино, обсъждахме какви промени да направим в ресторанта, смеехме се, връщахме се към детските спомени… Много скоро, вероятно от чистата храна и от морския въздух, усетих, че възвръщам добрата си форма, здравето ми се стабилизира. След няколко месеца вече се чувствах толкова добре, че дори не можех и да помисля за връщане към стария си начин на живот. Срещнах нови приятели, живеех просто и смислено, не бързах, хранех се умерено и здравословно. И най-важното – преосмислих всички ценности, върху които бях градил живота си. Разбрах, че да притежаваш много, е най-тежкият товар, който можеш да носиш в живота си. Че е по-добре да имаш двама истински приятели, отколкото цяла дузина ласкатели и фалшиви доброжелатели. Осъзнах, че колкото по-просто живееш, толкова по-леко дишаш. И че с по-малко багаж се върви по-лесно.
Затова понякога идвам тук, в града, където изгубих всичко, за да благодаря на Бог, че ми го отне преди толкова години. Защото това ми показа истинския живот, научи ме на търпение, на прошка и на смирение. И когато стоя тук, на тази скала, винаги си спомням, че точно от ръба на пропастта ми се откри най-прекрасната гледка в живота. А може би, ако тогава не бях изгубил всичко, сега нямаше да съм жив. Кой знае…
Младежът слушал в захлас разказа на възрастния мъж и неусетно се изпълвал с надежда и оптимизъм. Вече нямало и помен от мрачните му мисли за самоубийство.
– Много се радвам, че ви срещнах – искрено казал той. – И ви благодаря, че ми разказахте вашата история. Мисля, че имах нужда точно от това.
– Аз също се радвам, че си поговорихме – отвърнал старецът. – А на изпроводяк искам да ти кажа още нещо. Никога не забравяй, че преди изгрева е най-тъмно.
В крайна сметка всичко в живота се случва точно така, както е трябвало да се случи. Просто трябва внимателно да наблюдаваш, за да разбереш това.
Марк Аврелий
Притчата е част от сборника “Предай нататък любовта. 150 истории за чудото на живота” / източник: Gnezdoto
