„Не искам да седя до тази… жена!“ Франклин Дилейни почти се развика на стюардесата, която придружаваше възрастна жена и му беше съобщила, че нейното място е до него.
„Сър, това е нейното място. Ние не можем да направим нищо по въпроса“, каза нежно стюардесата, опитвайки се да убеди бизнесмена, който беше доста навъсен.
„Това не може да е вярно. Тези места са твърде скъпи и тя не би могла да си позволи такова! Вижте дрехите й!“ — почти извика Франклин, сочейки дрехите на възрастната жена. Стела се засрами. Носеше най-хубавите си дрехи и не искаше другите да знаят, че облеклото й е старо.
Други пътници в бизнес класата се обърнаха да я погледнат, а възрастната жена, Стела Тейлър, погледна към земята засрамена. Спорът продължи и това забавяше пълненето на самолета. Няколко други стюардеси се появиха, опитвайки се да успокоят Франклин.
Изненадващо, другите пътници се съгласиха с бизнесмена. Те се съгласиха, че жената не може да е платила мястото и й казаха да излезе. Това беше най-унизителното преживяване в живота на Стела и накрая тя отстъпи.
„Госпожице, всичко е наред. Ако имате друго място в икономична, ще остана там. Похарчих всичките си спестявания за този билет, но е по-добре да не създавам неудобство на другите“, каза тя, като нежно постави длан върху ръката на стюардесата.
Стюардесата вече беше направила много за нея, след като Стела се изгуби на летището. Тя беше на 85 години и никога през живота си не беше пътувала със самолет. Следователно международното летище Сиатъл-Такома беше огромно и объркващо. Но за щастие авиокомпанията й назначи придружител, който да я придружи през целия процес, и така стигнаха до полета, който излиташе за Ню Йорк.
Стюардесата не искаше да се кара с бизнесмена, който не вярваше, че Стела има билет първа класа, въпреки че му показаха бордната й карта. Жената се обърна към Стела със суров поглед, въпреки че гневът не беше насочен към нея.
„Не, госпожо. Вие сте платили за това място и заслужавате да седнете тук, каквото и да е мнението на други хора“, настоя стюардесата.
Тя отново се обърна към мъжа и заплаши, че ще извика охраната на летището, за да го изведе. Тогава мъжът въздъхна пренабрежително и остави Стела да седне. Самолетът се отдели от земята и Стела толкова се изплаши, че изпусна чантата си.
За щастие мъжът не беше толкова нагъл и й помогна да събере нещата си. От чантата изпадна рубинен медальон и Франклин повдигна предмета. „Уау, това е нещо друго“, коментира той.
“Какво имате предвид?” – попита Стела.
„Аз съм бижутер на антики и този медальон е безумно ценен. Това определено са истински рубини. Греша ли?” – каза мъжът и й върна медальона. Стела го грабна обратно и се втренчи в него.
„Честно казано, нямам представа. Баща ми го даде на майка ми преди толкова много години и аз го наследих, когато баща ми не се прибра у дома“, каза Стела.
“Какво стана?” – попита мъжът. “Съжалявам. Казвам се Франклин Дилейни. Искам да се извиня за поведението си. Някои сложни неща се случват в живота ми и не трябваше да реагирам по този начин. Мога ли да попитам какво се е случило с баща Ви?
„Баща ми беше военен пилот по време на Втората световна война. Когато Америка се присъедини към войната, той напусна дома ни, но даде този медальон на майка ми като обещание, че ще се върне. Те се обичаха много. Тогава бях само на четири години, но си спомням ясно този ден. За жалост той никога не се върна“, обясни Стела.
“Това е ужасно.”
“Така е. Войната е безсмислена. Нищо добро не произлиза от нея. И майка ми така и не се възстанови от загубата. Тя беше черупка сама по себе си и ние едва се измъкнахме. Но дори когато нещата вкъщи бяха ужасни, тя никога не се сети да го продаде. Тя ми го даде, когато бях на десет години и ми каза да го пазя. Но и аз никога не съм мислила да го продавам, въпреки че също съм преживявала финансови затруднения. Честно казано, истинската му стойност е сантиментална за мен“, разкри Стела и се усмихна на Франклин, докато го отваряше.
В медальона имаше две снимки. Едната беше черно бяла и включваше двойка, а другата изобразяваше бебе. “Това са моите родители. Виж колко влюбени са били“, каза носталгично Стела.
Франклин кимна, без да казже нищо, но погледна другата снимка. — Това твоят внук ли е? — зачуди се внезапно той.
„Не, това е синът ми и всъщност той е причината да съм на този полет“, отговори по-възрастната жена.
— Ще го видиш ли?
„Помните ли как казах, че имам финансови проблеми? Е, забременях преди много години. Бях на 30 години и гаджето ми изчезна. Имах сина си от няколко месеца, но беше ясно, че няма да мога да му осигуря добър живот. Нямах застраховка и осигуровки, майка ми вече беше починала години по-рано, след като се разболя от деменция, така че дадох бебето за осиновяване“, разкри Стела.
„Вие двамата се свързахте отново по-късно?“
“Опитах. Намерих го благодарение на онези неща с ДНК тестове. Помолих съседско дете да ми помогне да му изпратя имейл. Но Джош — това е името му — отговори, че е добре и няма нужда от мен. Няколко пъти след това се опитах да се свържа с него и поисках прошка, но той никога повече не отговори на съобщенията ми.”
Франклин се почеса объркано по главата. — Тогава не разбирам какво правиш на този полет. Ти каза, че си тук заради него.
„Той е пилотът на този полет. Тук съм, защото днес има рожден ден. Той е роден на 22 януари 1973 г. и може би няма да съм още дълго на този свят, така че исках да прекарам поне един от рождените му дни с него. Това е единственият начин – обясни Стела и се усмихна на Франклин, преди отново да обърне очи към медальона.
Тя не забеляза Франклин да избърсва сълза от лицето си или факта, че някои стюардеси и няколко пътници чуха историята, но след няколко минути една от стюардесите влезе в пилотската кабина.
„Както и да е, това е един от най-дългите му маршрути, така че мога да прекарам пет часа близо до сина си“, каза Стела, като най-накрая затвори медальона и го постави внимателно в чантата си.
Според нея тези пет часа са минали доста бързо след като пилотът съобщи, че скоро ще пристигнат на летището в Ню Йорк. Но вместо да изключи комуникацията, той продължи съобщението си.
„Освен това искам всички да приветстват моята родна майка, която лети по моя маршрут за първи път. Хей мамо. Изчакай ме, когато самолетът кацне – каза Джон по интеркома. Очите на Стела се насълзиха и Франклин се усмихна, засрамен, че се е държал толкова грубо, но поне вече се извини.
Когато Джон приземи самолета, той излезе от пилотската кабина, нарушавайки протокола, и отиде право при Стела с широко разтворени ръце, прегръщайки я силно. Всички пътници и стюардеси вече запознати с история ги аплодираха и ръкопляскаха.
Никой не го чу, но Джон прошепна в ушите на Стела “благодаря, че направи най-доброто за мен преди всички тези години”. След като отговорил на първия й имейл, Джон осъзнал, че всъщност не е ядосан на майка си, че го е изоставила, но не знаел какво да й каже. Затова той се извини, че не е отвърнал на останалите опити от нейна страна да се свържат. Тя му каза, че няма за какво да съжалява, тъй като разбира всичко, но е искала да прекара време с единственото си дете в този труден за нея живот.
Никога не бъдете груби с непознати, каквото и да е причината, и прощавайте по-често, защото прошката е най-висшата форма на доброта.
ПРЕВОД : MOZACHE
Споделете тази статия с вашите приятели!
