“Хей, хлапе. Какво правиш тук?” Дейвид попита момчето, което видя да полива растенията около гроба на Анастейжа. Скъпата съпруга на Хенри почина преди почти година и той идваше на гробището всеки ден.
Преди няколко месеца мъжът забелязваше момчето да посещава надгробен камък на няколко метра от него. То беше там всеки ден въпреки крехката си възраст и Хенри смяташе, че е това е странно, но не се приближи до него, нито разпита наоколо, смятайки, че семейството му знае, че детето е там.
В крайна сметка няма възраст за скръбта. Той беше по-възрастен мъж, скърбейки за жена си, а момчето вероятно страдаше по някой важен за него човек. Но днес той видя момчето да полива растенията близо до надгробната плоча на жена си и поиска да разбере защо.
„Забелязах, че идвате тук всеки ден, сър, така че започнах да поливам и нейните растения“, отговори малкото момче, имайки предвид съпругата на Хенри, и погледна надолу, сякаш беше съсредоточен върху задачата.
“Аз също я сънувам всеки ден, знаете ли. Никога не съм я виждал, но знам, че е тя. Тя ме държи за ръката и се усмихва.” – споделило момчето.
Хенри бил шокиран, защото дъщеря му Маргарет му разказала за сън, в който майка й държала за ръце малко момче. Маргарет и съпругът й дълги години се борели с безплодие и тя смятала, че сънят означава, че скоро ще забременее.
“Това е красив сън. Кажи ми как се казваш?”
— Дейвид, сър — отвърнало момчето.
„Благодаря ти за грижите, Дейвид. Забелязах също, че идваш тук често, но няма никой друг с теб. За кого си тук?“ — попита Хенри.
„Майка ми. Тя отиде в Рая. И аз идвам да я видя всеки ден“, обясни Дейвид и Хенри кимна с глава.
„Добре, какво ще кажеш да отидем заедно и да ми разкажеш повече за нея. Аз ще ти разкажа за жена ми, която също посещавам ежедневно”, предложи по-възрастният мъж и накрая момчето му се усмихна. То почти прескочи до надгробния камък на майка си и започна да говори за нея.
Надписа върху надгробната плоча гласеше “Мириам Харис” и Хенри осъзна, че жената е съседка на дъщеря му Маргарет. Маргарет му разказала за съседката си, която починала след дълга битка с рака и оставила детето на втория му баща. Каква тъжна ситуация, помисли си Хенри. Поне със съпругата ми бяхме прекарали цял един живот заедно.
След като Дейвид сподели историята на майка си, Хенри го попита кой ще го прибере. „И така, вторият ти баща ще те вземе ли скоро?“
— Не — отвърна Дейвид твърде бързо, карайки Хенри да се намръщи.
“Защо не?”
— Той не ме харесва и аз не го харесвам.
— Какво ще правиш тогава? — учуди се загрижено Хенри.
“Оставам тук. Спя тук. Пазачът ми носи храна веднъж на ден”, разкри Дейвид, шокирайки Хенри. Едно малко дете не би могло да остане толкова дълго тук. Това беше безопасен квартал в Ню Джърси, но не достатъчно безопасен за дете. Чудеше се защо пазачът не се е обадил на социалните или нещо подобно.
„Добре, какво ще кажете за това? Елате с мен и вечеряйте с мен в дома ми. Дъщеря ми, Маргарет, е най-добрият готвач на света. Обзалагам се, че бихте искали нещо домашно за хапване“, предложи Хенри, надявайки се, че детето ще каже да.
— Не, не бива да ходя с непознати, а и не бих искал да ви притеснявам — протестира хлапето, сядайки на земята.
„О, мислех, че вече не сме непознати. Ние сме сродни души, ти и аз. И двамата сме загубили някого, когото много обичахме, и изглежда не можем да бъдем далеч от него. Посещаваме ги тук всеки ден. Разказваме им истории за живота ни. Но не това биха искали те от нас. Те биха искали да продължим да се наслаждаваме на живота”, започна Хенри, осъзнавайки, че говори повече на себе си, отколкото на детето. „Ела с мен вкъщи за вечеря? Обещавам, че съм добър човек.“
Накрая Дейвид кимна и се изправи. — Добре — каза той и хвана ръката на Хенри. Дъщеря му не живееше толкова далеч от него, затова той я извика у тях за да вечерят заедно. Маргарет веднага разпозна Дейвид, но не можеше да повярва на това, което Хенри й каза насаме.
След вечеря Дейвид бързо заспа на дивана, докато Хенри и Маргарет останаха в кухнята и разговаряха. „Не мога да повярвам, че е стоял там през цялото това време“, коментира тя.
— Не сте ли говорили със съседа си напоследък? — попита Хенри, намръщен.
„Не, виждала съм го веднъж през всичките тези месеци. Той се клатеше от колата си към къщата и пиеше от сутрин до вечер. Може би трябваше да направя нещо, трябваше да се обадя на социалните или в полицията“, оплака се Маргарет, обвинявайки себе си.
„Не, скъпа. Не можем да променим миналото. Но определено можем да направим нещо по въпроса сега, когато знаем какво се случва“, реши Хенри. — И мисля, че това е знак от майка ти.
“Какво имаш предвид?” попита тя.
„Дейвид е сънувал как държи ръката на Анастейжа. Звучи като съня, за който ти ми разказа. Помниш ли?“
— Да… но как е възможно това?
„Не знам. Но това трябва да е знак от нея“, заключи Хенри и двамата стиснаха устни, мислейки за това странно съвпадение. На следващия ден те се обадили на полицията и в службите за закрила на детето.
