Нашият съсед Николай Юриевич, е приятен дядо, който отдавна живее сам. Съпругата му почина отдавна, а децата живееха далеч, така че мъжът често идваше на вилата, озарявайки самотата си, работейки над земята. Беше ми жал за Николай, беше добър, но отчаян човек, исках да помогна, но не знаех как.
Миналата пролет животът на пенсионера се преобразява, а причината за това бе една неочаквана среща.
През април миналата година времето не се отдаде на слънцето, напротив, беше студено и валеше непрекъснато. В един от тези дъждовни дни в двора ни беше подхвърлено кученце. Бебето беше оставено на улицата в кашон, явно изхвърлено от стопаните на майката. Бебето беше студено и мокро, и очевидно скимтеше от глад.
Беше ми жал за животното, но можех единствено да го нахраня. По това време дъщеря ми беше с 4-месечен внук и живееше с нас, така че нямаше как да си позволим да вземем животно в къщата. Съседът се притече на помощ и приюти кучето временно, като обеща да му направи топло легло в обора, но категорично отказа да го гледа за постоянно, а просто докато животното позаякне.
След седмица планирахме да се върнем в града, като по пътя се намираше един от градските приюти за бездомни животни, така че решихме да вземем кучето и да го заведем там.
Николай Юриевич отказа нашата помощ, каза, че се е привързал към кученцето и ако може, би желал да го задържи за себе си. Искрено се зарадвах, че за животното се намери добър дом, а съседът ни се сдоби с незаменима и обичлива компания.
От този момент нашият съсед и кучето му станаха неразделни. Пенсионерът кръсти кученцето Дик, а в двора изгради красива къщичка, която беше като малък просторен кучешки апартамент, толкова голяма, че няколко възрастни кучета можеха лесно да се поберат в нея и имаше повече от достатъчно място за едно малко кученце.
Дик отвръщаше на Николай с огромна обич и безброй гушкания и целувки. Кучето винаги беше до него, придружаваше го на разходките в гората, и по време на пътуванията до магазина, то вярно чакаше на верандата.
Дик се оказа много дружелюбно и привързано куче, така че цялото село се влюби в него.
За пенсионерът срещата с кученцето се превърна в повратна точка – той вече не се чувстваше тъжен, напротив, започна да се усмихва по-често, дните му бяха изпълнени със смисъл и светлина.
Така мелезът, който предишните стопани решиха да се изхвърлят, се превърна в най-добрия приятел и опора в живота на един добър човек.
Така може да завършим и нашата история – “Боклукът за един, може да е съкровище за друг”
ТЕКСТ : MOZACHE
Споделете тази статия с вашите приятели!
