Стефка, майка на недоносено дете: Не може да родиш герой, ако ти самият не си

Днес искаме да споделим с вас историята на една майка, преживяла стреса на преждевременното раждане и която днес има щастието да се радва на своя малък герой.

Историята на Стефи и Никола

17 ноември 2018 г. Аз вече съм вкъщи от известно време. Сама съм се прибрала след преждевременното раждане. Ние така си се прибираме майките на недоносени – сами, с празни ръце при празното бебешко креватче. Не ни е пълно сърцето, не са ни пълни ръцете. Всичко се е свило, сякаш да запълни празнината.

Моето момче, родено в 27 гестационна седмица, едва 900 гр, по това време е в интензивното неонатологично отделение на „Майчин дом“. 20 дни вече. И спомен даже нямам, за да ви опиша какво е било и как съм се чуствала. Тялото ни забърква магически коктейл от хормони, за да ни защити от нас самите. Такива преживявания не ги помниш ясно, като във филм са. Както и самото раждане – толкова нечовешки боли, че ако не е тоя коктейл от хормони, няма как да продължи човешкият вид. Смътно помня, че беше гадно.

На въпросния 17 ноември си отварям Фейсбук сутринта, вече членувам в групата за родители към фондация „Нашите недоносени деца“, и какво да видя – пост след поста, история до историята. Снимки. Колко много снимки на деца, които тичат, смеят се, духат свещички на торти, гонят котета. Бебета родени по 900, 800, 1270, 2110, 500 г!!! Ама много! Това беше първият ден, в който наистина изпитах голяма, огромна надежда, че и моето 900-грамово момче, ще е сред тях, че всичко ще е трудно, но ние сме герои и ще се преборим с лошите. На този 17 ноември 2018 г. прочетох всяка една публикация, плаках на всяка една снимка (който ме познава, ще ви каже, че не съм сред най-емоционалните).

Подкрепа – това е всичко, от което аз имах нужда тогава и я получих. Без дори да знаят, тези родители ми дадоха надежда, че не съм сама, много сме. Бебетата също усещат положителната ни енергия, на това ни учат в неонатологията (то само с това можем да помогнем). Вярвам, че всички положителни истории, които ще чуем днес, ще заредят много родители с добро, с надежда, а те ще я предадат на бебетата си в болницата.

Когато родих 900-грамовия си син, всичките ми приятели и познати се изредиха да ми казват, че всичко ще е наред. Но когато преживяваш нещо толкова трудно, толква различно, хората без „опит в сферата“ няма как да ти дадат кураж. Мили са, разбираш ги, но по-скоро те дразнят с безкрайния си леко неадекватен позитивизъм.

Днес Никола вече е едно пораснало дете

В онези два месеца в болница и още 10-ина след нея, в месеците, когато не знаеш какво ще стане и реалистично се подготвяш за всичко, най-нужни, най-близки ми бяха онези хора, които бяха минали през същото, които минаваха сега през него. Те дават съвети за какво да внимаваш, те знаят, че лекарите не винаги са виновни и не винаги трябва да има виновен изобщо, те гледат напред и нагоре. Защото са герои. Не може да родиш герой, ако ти самият не си.

Споделете тази статия с вашите приятели!

Споделете с вашите приятели!