Посетихме дядо Георги преди няколко седмици. Посрещна ни в къщата си в село Стоките, където ни нагости пред топлата камина и ни разказа за живота си. Уникален живот, до който се докоснахме бегло, защото как се събират 90 години в един разговор?
В къщата на дядо Георги има десетки картини, платна, килими и фигури, изработени от него. Разказва ни, че винаги е харесвал изкуството, но започва да твори, когато е на 40 години. Из стаята и по коридорите на къщата виждаме фигури от дърво, картини, изработени от вълна, мозайка, пясък, конци… Казваме му: „Имаш златни ръце“, а той ги поглежда и ни отговаря: „Не виждам да има злато по тях“
Георги Попов е роден на 15.04.1929 г. в село Устрем, близо до Тополовград, където живее до 20-годишна възраст. Учи в танковото училище в Ботевград. Става танкист. Казва, че там му харесвала дисциплината, но не му харесвала глупащината. Не искал да има началници. Уволнява се през 1956 г. и след военната си служба започва да работи в оловно-цинковата мина в село Устрем.
По-късно работи и като председател на ТКЗС. Все още помни датата на голяма градушка, която унищожава цялата реколта: „23 юли. Облаците паднаха на земята. Всичко ликвидира. Царевица, 25 дка, един стрък не можеш да видиш. Дотук с председателя на ТКЗС-то“.
„Въртях се насам-натам. Няма работа. Станах бригадир“. Замнава за Узбекистан, където работи като началник бригадир 4 години. Там среща и жена си, българка: „Моята жена беше перфектна. Можеше да шие, да плете, да пише. Почина, благодарение невежеството на докторите“.
„Но като се върнахме в България започнах да работя в химическия завод „Карл Маркс“, в Девня – долината на смъртта. Станах 48 кг. Работех там 7 години. 67-ма година „хвърлих чукалата“ и станах управител на почивна станция в село Стоките. Имах и спестени 5 000 лв. от Русия. За две години вдигнахме къща“.
До промените през 1989 г. дядо Георги работи и като бояджия; в горското стопанство; като началник военен отдел. С демокрацията пенсията му става 53 лв.
Георги обича да рисува още от дете. Най-добре рисува в отделенията с блажни бои. После забравя да го прави. „Живеехме страхотно труден живот. Бяхме по 35 деца в клас. Нямах пари за бои. Ако ни дадяха 5 стотинки, купувахме лимонада. Всички пиехме от една бутилка и гледахме някой да не просрочи, да не глътне повече.
До 14 години не знаех какво е да имаш пари в джоба. После дойде войната. Даваха ни купони за 250 гр. пшеничен хляб и два картофа. Обувките ни бяха дървени, най-неудобната работа беше като тръгнеш по тротоара и всеки те гледа, защото се чува „чат-чат“… Нямаше платове, обувки, нищо. Всичко отиваше в Германия“.
„Носи ми удоволствие, но е трудоемко. С един чук удряш по хиляди пъти на едно място. Ръката ми започна да не иска да чука дърво. Съвсем случайно видях, че хората работят с конци. Викам „Защо и аз да не мога да работя с конци?
Отидох в килимарската фабрика в Дряново и избрах изрезки конци – 40-50 кг. Още 50 години и ще ги свърша. Аз казвам, че имам време…“.
Дядо Георги е посетил всички археологически музеи и ходужествени изложбени зали в България. През 1972 г. започва да го прави. „Бях втрещен. Хората правят от нищо нещо и казах: „Жена, и аз започвам. Първо започнах да правя скулптури от дърво. Не правя проекти, просто ми идва отвъре и го правя. Правя и неща, които да покажа на хората, защото повечето не ги знаят. Мадарският конник – сега я завършвам“.
„Трябваше ми стан. Направих си всички салтанати, научих се как се правят вътък, основа, тия работи ги проучих. Монитирах стана в хола и започнах да правя килими. После започнах да „връзвам“. 20 цвята става нишка и като я погледнеш – да има ефект. Много бавно става – 1 ред (95 см) – 1 час и 30 минути. Завършвам един килим за около 3 месеца. Понякога и до 2 сутринта работя, то увлича. Времето минава, но продължаваш да дупчиш“.
„За картините от мозайка – използвам строителна. Бялата и черната ги купувам. Цветните ги намирам и ги съчетавам. Рамките ги правя сам“.
„Дал съм 26 картини от вълна на изложби. Богатите хора не купуват. Страх ги е да прахосат крадените си пари. Аз през 72-ра година съм купил картина за 142 лв. с 92 лв. заплата“.
Правя картини хората да знаят, че ги има тези неща. Невежеството е страшна работа. Големи сме на голи приказки, но не знаем много за важните неща. В Унгария в галериите е пълно, а съм бил поне 100 пъти на „Шипка“ №6 и има по 20 човека“.
Произведения на Георги Попов могат да бъдат намерени в изложбената зала в село Стоките.
Споделете неговата история с вашите приятели!
